Айде, пак се почна, но месец по-късно

Месец и 4 дена разлика показват, колко съм сериозен в блогването. Нали?
Днеска беше един от тези дни за размисъл. Студеното и дъждовно време, съчетано с факта, че много от приятелите ми ги морят грипове успяват да ме накарат да прекарам голяма част от времето си в къщи. Аз все още държа фронта с чайчета и витамини и още не съм се тръшнал.
Наближава време, когато ще завърша и ще трябва да си търся постоянен бач. Всъщност въпроса е трябва или не трябва. От приятели, които бачкат това, за което се цаня научавам все не хубави неща. След целодневно зорене пред монитора на човек не му остават сили. Самата работа не е толкова изморителна, колкото вътрешни интриги, които ги има във всеки офис. Също така стремежа за вътрешно развитие във фирмата стеснява погледа към външния свят.
Когато работя сам за себе си се грижа за всичко и съм отговорен за всеки гаф, който може да стане със софтуерта. В случай, че работя във фирма и стане гаф, за който не съм виновен, клиентите ще се откажат от услугите на фирмата, фирмата вероятно ще фалира а аз ще започна работа в друга фирма. В другия случай нямам шанс за прераждане, вероятно да почна работа по договор и да не говоря много за гафовете. Когато работя сам, това което го правя, го правя за себе си и аз съм горд с това. Иначе гордоста се приписва на фирмата и съответно на шефа. И написания сорс код е собственост на фирмата, а не на мене. Отдавна съм на мнение, че програмирането е индивидуално занимание, а не колективно. Винаги за един модул или пане парче от кода, било библиотека или клас, трябва да отговаря един човек. А това, че тийм лийдъра не може добре да разпредели задачата между подчинените му си е негов проблем. Когато работех във фирма, едно от най-неприятните неща ми бяха да бърникам в кодовете на колегите и да губя половин ден за нещо, което те са моги да си го оправят за 20 минути. Директния контакт с клиенти също е полезен, доколокот да си в час с това, което правиш, а и да не закърняват способностите за общуване. В частната практика е неизбежен, в работата в малка фирма също го има. Но в голямата фирма минава през няколко слоя.
Айде стига съм размишлявал за днеска. Трябва да се спи, че има работа за вършене.

Айдеее, пак се почна

Преди години се бях регнал в този сайт, пльоснах няколко публикации и се отказах. Просто не е работа за мене това. Винаги ми се е струвало мега малоумно чрез някакъв уебсайт да превръщаш живота си в сапунка и да събираш аудитория чрез личните си житейски драми. С кого съм спал, с кого съм искал да спя, каква блуза съм си купил/а вчера, какъв цвят са ми гащите, какво искам да ми подари Дядо Мраз за нова година, кога ми е изневерявало гаджето, кой/коя ми е подред и колко месеца съм с него/нея....това са най-често срещаните теми в днешно време в блоговото пространство. Това ако не е латино-американска сапунка, здраве му кажи.

Резерви на човешкият организам.

Преди броени минути взех изпит по Основи на биомедецинското инженерство. До дипломиране ми остават още цели 7 парчета. По радиото се чува неква боза от сорта на Bon Jovi - Allways. Слагам си слушалките и Carcass - Heartwork. Ебати якия албум!!



Сега по същество - та вчера, като се връщах от басейна ме нахвърлиха спомени от преди около година и половина.

Та в една майска сутрин си патувах в експреса за Бургас. Тъкмо бях изпил солидното кафе, което си купих от преди тръгване от макдоналдс-а на софийската гара и привършвах еднолитрова бутилкта от кола и четях една книжка - "Резерви на човешкият организъм". Книгата е от руски автор, писана през бай-тошево време. Тя описва факти с хора, които благодарение на повечко воля, тренировки и диети успяват да постигнат впечатляващи неща, като например да излекува или превъзмогне тежко заболяване и след това да постигне отлична физическа форма и дори спортни успехи, като например да преплува голямо разстояние. Но главно бяха описани на кратко чалъмите, чрез които ги постигат тези успехи.

Та по онова време бях в отлична форма. И се амбицирах да постигна нещо подобно. Но после почнах работа, пообездвижих се и амбициите отидоха на кино.

Build To Last

Преди броени минути си заверих семестъра. В последните дни бях силно убеден, че няма да стане, но взе, че се получи. Все-повече се убеждавам, че всичко хубаво се постига с много пот и кръв, а лошото може да се постигне само с едно малко грешно движение. Успях да накарам шефа да ми даде отпуска, за да ходя в последните дни да събирам подписи.

И така искам да благодаря и пожелая всичко най-хубаво на тези, които ми помагаха да пикая на гроба на тези, които ме дърпаха надолу.



П.С. Вероятно ще кажете, какво му е трудното да се завери един семестър, но друго си е успоредно с протоколите и упражненията да бачкаш на целодневна работа и едва да успяваш да изкрънкаш освобождаване от работата, за да посещаваш упражнения.

What a wonderfull capital

Столицата ни става все по-пренаселена и мръсна. Преди няколко дена слушах ена леличка, как разказва, че през бай-тошово време за да станеш жител на София са били нужни дебели връзки или да се ожениш за софиянец. Сега всеки който си намери работа и квартира става жител на "прекрасната" ни столица. Ех, няма да мине много време, докато Софията ни окончателно потъне в мръсотия и простотия и хората започнат да си търсят усърдно късмета в други краища на родината. Или още по-усърдно да се изнасят от родината...

Петъл плет плете, плез пет плета плет плеплита

Аз пиша на БДС клавиатурна подредба, а при нея клавишите 'л' и 'р' са един до друг. И затова често се случва да бъркам 'р' с 'л'. И понеже като говоря, трудно произнасям р, се получава при писането нещо съвсем реално (:

More Withering

Все-повече се убеждавам, че живота е една постоянна борба, където целта са единствено личните интереси. А симпатиите са само за прикритие. Няма чувства - има само лицемерие и игра. Всеки гушнал своите интереси, не ще и да поглежда на страни. Който се надява на милосърдието на другите е обречен.

Въздуха става все по-малко за нарастващите гърла. Пътищата стават все по-тесни за нарастващите върволици от коли. Оставащите блага стават все по-малко за всеки човек. Планетата ни става все по-тясно и трудно място за живеене. Всеки е свикнал да прокопава своя път и да взема с пълни шепи, каквото е останало.

Когато личните интереси са пред тебе би ли положил повече усилие да погледнеш по-напред или би се страхувал да изпуснеш това, което държиш. Сигурно си се замислял, че това което правим всички, взети заедно не е правия път. Но какво би променил - не би изпуснал личното от страх да не го хване друг, а ти да се озовеш сам в жунглата на живота. Нали всеки е прав само за себе си.